The other night I had a dream in which I picked up a four-leaved clover. The forth leaf was in such a strange place that when I woke up I immediately drew it down with the instant comment  that showed up in my head. What I wrote myself was so much addressed to me but I only understood it today when I received the official cancellation of my application for a EU project. 

A couple of months ago I applied for a EU funding, which was supposed to subsidize an expensive one-month language course in Lisbon, along with the accommodation and flight ticket in February 2012. That was basically the reason I came in Brazil  "waiting" in a portuguese-speaking country for the big moment in February. The letter is not even one of disapproval, it is to inform me why my application is cancelled. My bad by oversight.

I cannot say that I am overcome with happiness, but surprisingly enough, I am not upset as well. I am pretty secure Portugal will happen to me, obviously not in the way I planned. Sometimes the luck is just not where you expect to be...

At least now I don't have a deadline to leave Brazil. And I am curious and awake how, when and what will lead me to Portugal.

Working for an incredible social project in Fortaleza can be challenging but experimental and rewarding as well. I am having a weekly class with two groups, consisted of people aged between 15 and 55 in a Mental Hospital being there for an alcohol and drug treatment. The English program in the hospital doesn't  have only educational objectives. It is much important for increasing their self-confidence in intellectual tasks as well as giving them the sense of improving in something.

I decided to start the class last Friday with the powerful vibration of good words. They should have thought about the most beautiful and significant word in Portuguese for them, which after that we will learn in English. They willingly start taking turns, curious to the English translation of the most important thing in their life. I decided to publish the list, not because it is an exceptional one. On the contrary, I really believe that the words in it will be more or less the same everywhere. You can make the experiment somewhere else, I will be the first interested person to see it :)

I am still struggling to find a good camera for a city photo session and escort for make it safe (unfortunately, here is not that safe to wander with expensive device). In the meantime, some shots from my home in Fortaleza, Brazil.

 След известно време прекарано по училища в Тайланд и Бразилия...

Като изключим наистина срамежливите тайландски ученици, физическият допир в Тайланд ще трябва да е забранен с декрет от краля, защото той на практика не съществува, уви, не само публично, но и в непринудена семейна обстановка. Родителите не се прегръщат един друг, а ако прегърнат децата си е някак мимолетно. Поздравът не включва дори здрависване и на практика можеш да си останеш във физически изолаторски балон в продължение на месеци. Още след първия месец тялото ми започна да линее от липса на докосване. Прегръдка, ръкостискане, погалване по рамото, каквото и да е, нещо, което е било винаги несъзнателна тактилна част от ежедневието ми изчезна и накара тялото ми да се почувства във вакуум. Как можеш да бъдеш щастлив без да прегръщаш и да бъдеш прегърнат. Можеш. Тайландците не са нещастни хора. Чувала съм, че финландците страдат от малко повече депресия поради липса на слънце, но не и поради липса на прегръдки. Странен е тоя свят, казах си и продължих на запад.

Бразилия. Запознанство, поздрав, сбогуване, винаги е съпроводено със здрависване, притискане и целувка. Тялото ти е подложено на десетки миризми и кожи всекидневно. Не това е толкова учудващо, колкото поведението на учениците, които след часа, за да изразят симпатията си към теб ще дойдат и ще те целунат. Устните ти докосват чуждите бузи и изпращат сигнали до мозъка – набола брада, гладка кожа, това е приятно, онова не е, този тук можеш да изядеш, онзи – не. Странен е тоя свят, казах си и продължих да се целувам.

Културните различия са нещо интересно, нещо което заслужава изследвания, задава въпроси със защо и има стотици психологически, географски, религиозни и исторически предпоставки за отговорите на тези въпроси. Съвременни философски, културологични и социологични проучвания превръщат разликите в жанр. Пътувайки от изток на запад, нагоре и надолу по меридианите, едно друго явление обаче ми стана по-интересно и то се нарича подобие.

Ето един прост факт за целувката - без значение от културните различия, целувката устни в устни, винаги, навсякъде и всякога означава едно и също – интимност. Ако видите любимия си човек да целува някого по бузата, това ще е приемливо. Ако го засечете да впива устни в нечии други, това някак може и да ви притесни. Целувката винаги предизвиква една и съща реакция на мозъка – на удоволствие или на отблъскване, това няма значение, защото е конкретика. Общото е, че целувката устни в устни винаги е онова, което е – две мозъчни полукълба на практика полудяват от информация.

Рецепторите, концентрирани върху устните, сравнени с други органи и места на човешкото тяло, са значително по-многобройни. Гърба ти няма да усети с такава интензивност повърхността на тялото, което го докосва. Устните са тези, които трябва да предоставят информация на мозъка дали нещо трябва да бъде вкарано в устата или не. Следователно гамата на чувствителност е в пъти по-силна от тази на повечето части на тялото ни. Устните са нещо като клетъчната мембрана, която дава зелен или червен сигнал на идващото отвън. Докосването на два чифта устни, всъщност кара два чифта мозъци да прелеят от сензитивна информация, която не само може да даде карт бланш на инстинкта за възпроизвеждане, но и напълно да претовари логическата обработка на способността ти за съждение до степен на пълен блокаж. Говори се, че алкохолът ни кара да правим глупости. Нищо подобно. Алкохолът само сваля гарда на позволението чужди устни да допрат твоите. Оттам нататък, единствено тактилното усещане е онова, което прецаква всяка последваща смислена и рационална постъпка. Това, разбира се, не е научна статия. Никой не научи нищо ново, но вероятно се усмихвате поне от два параграфа насам.

:)

Before posting any other information or pictures of my home and life in Fortaleza, I would like to thank Leo, Fabio, Yvanna and Maíra for hosting me the first three weeks on my arrival in Brasil, when I came without nothing - neither a place to stay, nor a friend to rely on, nor a job to do, or any idea how will make things work out. Thanks to you, guys, I made it. And I still am.