Бележките в червено, са откъси от Проповедите на Майстер Екхарт, които четях в пустинята и които са ми направили изключително силно впечатление през съответния ден.
Из Завръщане в Долината на Луната. Великденски Пост.
Ден 1
Звуците са нови за мен. Все още не отличавам добре звука от вятър, човек, кола или животно.
Мухите са станали много досадни и хапещи. В началото на март слънцето вече е жарещо.
Ден 2
Започнах да мия осново кухнята и счупих един тежък мраморен плот, който се сгромоляса с гръм и трясък. Небрежно си премазах десния крак да не остана капó от цялата работа :D
Извади от чантата си онова, което не търсиш. В противен случай е твърде вероятно да попаднеш на него няколко пъти!
Моля се да изтръгна всяко желание за храна, цигари, пиене, секс, за притежание на това или онова. Ако Божията Любов намери място в мен, тя ще намери и своето лице. Любовта ще намери своето лице.
Ден 3
Днес е страшно ветровито и не ми се излиза. Страшно много харесвам дома си. Най-хубавото е, че главната тента е отворена и не създава усещане за затворено пространство. Все още не съм се разхождала из местността наоколо. Не бързам. Правя това, което усещам.
Ден 4
Захаросани мравки в стара кутийка от Спрайт.
Истината е, че ми харесва да чуя шум на приближаваща кола. Приятно ми е да разбера кой и за какво ме посещава.
Ден 8
- Drinking and smoking just go together.
- No, they don’t. There are many people who drink and don’t smoke. Just be one of them.
Радвам се на посещенията на гидовете от Мадаба. Атеф е спокоен, духовен и забавен. Приятно ми е да слушам гласа и историите му. Аз му напомням за времето, което е прекарал в Югославия през 1996 по време на войната. В него намирам мъдростта на опита, но и на отвъд-опитната духовност, която е отключил в себе си.
Ден 9
Само чрез благодат можеш да имаш власт над своята воля.
Господи, укажи ми, моля те, волята си и ме подкрепи да я изпълня.
Когато си при нещата, нещата не са в теб. Когато излезеш от нещата, при теб истински идва онова, което душата ти копнее.
Ходете, докле имате светлина. (Йоан, 12:35)
Ден 12
След 10 дена ще посетя Шахарут, селце в Израелската пустиня Арава (което е всъщност Уади Араба, но от другата страна). Нещо ме кара да си мисля, че отново неслучайно попадам на пустинно място. Колкото повече наближава, Тайланд все повече избледнява. В пустинята намирам нещо без име, което ме притегля, което ме прави спокойна, истинска и близка със себе си.
Кой е човек? Този, който има собственото си име от Иисуса Христа.
Мрак е там, където е краят на разсъдъка и желанието – ала там именно свети Бог.
Ден 13
Пеках се гола на една скала над моя дом. Споменах ли, че се намирам на рая на земята?
Апостол Павел: Аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, нито щастие, нито беда може да ме отлъчи от Бога (Рим., 8:38)
Бог ще увенчае единствено своето собствено дело, извършено в нас.
Среща с индиеца и американката от Ню Йорк. Били са заедно съученици и се срещат след 35 години.
***
Интересно е как тече времето на човек, когато е сам, няма нищо около него, което да поглъща вниманието му, няма жива душа и светлина на километри; когато е едва 8 вечерта, но е тъмно и единствената светлина идва от свещите и пълнолунието. Единственият шум, който чувам е този на летящите бръмбъри, които шумно се сгромолясват някъде около свещта и после шумно политат. Луната е вече цялата срещу мен. Процеди се иззад скалата като капка вода в посока обратна на гравитацията.
Ден 14
Събудих се в 5.30 и дълго посрещах изгрева.
Нищо не е тъй близо до мен, както Бог. Бог е по-близо до мен, отколкото аз съм до себе си. Самото ми битие зависи от това, дето Бог е близо и е винаги в мен.
Той е близо и до камъка и до дървото, но те не знаят това. Именно с това човек е по-блажéн от камъка и дървото, понеже познава Бога и знае колко близо до него е Бог.
Бог е еднакво във всички неща и на всички места. Когато разпознаваме Бог на тихо и свято място, това се дължи на собствената ни ущърбност. Бог се отдава еднакво навсякъде.
Всякакви буболечки пълзят навсякъде около мен. А аз съм просто една гигантска буболечка сред тях.
Започнах да разпознавам произхода на шумовете около мен, както и на следите по пясъка.
Ден 15
Душата става чиста, когато се придържа към духовни предмети.
Бог няма нужда от нищо друго, освен да получи в дар едно спокойно сърце.
Ще я доведа в пустиня и ще й говоря по сърце (Осия, 2:14)
Днес дойдох в селището, чух се с мама и татко, прекарах няколко часа с Абдулгедър, ям семки, отегчавам се от Халед и ме налегна апатия от всичко.
Ден 16
Понякога си спомням какво е да обичаш някого. Какво е да намираш цялата Вселена у някого и да усещаш, че животът ти няма да ти стигне, за да го обичаш. Не страдам от липсата си на силни чувства или от самотата си, но някога се питам колко ли дълго мога да живея без любов.
Губя интереса си към някого толкова светкавично, че често изпитвам чувство на укор към себе си. Споделеността между двама души, без да бъда цинична, ми се струва нещо толкова банално, излишно, уморително, задушаващо, ненужно, но най-важното - невъзможно. Чувствам в себе си неспособност да бъда отново „там”. В същото време, въпреки че пристъпвам към хората с чисто сърце, има нещо безсърдечно в начина, по който минавам през тях. Защото позволявам краткотрайна за мен близост, която нерядко предизвиква отсреща по-дълбоки чувства. Трансформирам чувството на влюбеност у хората в чувство на тъга и празнота и си тръгвам. Тръгвам си, защото усещането ми за близост и очароване са се изпарили безследно, а често и желанието за каквото и да е общуване. Остава една гола симпатия и усмихнат спомен и си тръгвам бързо преди досадата и отегчението да преобразят и този хубав спомен. Три години не позволих на никого да се приближи истински и да влезе в живота ми.
Не търся силни усещания в това пътешествие, ако изобщо търся нещо в това пътешествие. Зная, че човек проектира себе си, в което и да е място, в която е да е култура, с които и да е хора – произвежда едни и същи отношения – онези, на които е способен. Божия е оная искра, която човек сам не може да създаде, не може да предизвика, а навярно не може и да изгаси. Влизането и отпадането от любовта винаги ще си останат загадка, защото са отвъд човешките усилия, отвъд всяка човешка власт. Не се чувствам в ущърб без тази искра в живота си, чувствам се уютно и комфортно със себе си, изпитвам някаква егоистична пристрастеност към свободата да не обичаш никого, да нямаш тежест в сърцето си, да разчиташ единствено на себе си и да не зависиш от ничие присъствие, настроение или благоволение. Да не чувстваш липса към никого, в която и да е точка на света. И въпреки всичко, някога затварям очите си нощем с въпроса „Колко ли дълго човек може да живее без любов?”. Защото аз не съм тръгнала по пътя на аскетизма, който навярно води до откровение на Божията Любов отвъд човешката, а по светския, суетен, сексуален и тщестлавен път, където Божията Любов е като огъня – сам по себе си чужд на зрението, видим само във вещта, която го приема.
Ден 17
Обявявам постоянството за една от най-висшите и труднопостижими добродетели! Никой, освен нас самите, не ни е виновен за провалите и неуспехите, които вярвам в 99% от случаите са породени от собственото ни отпадане от постоянството. Някой път баналните истини така ярко изпъкват смисъла си, че не можеш да ги подминеш и ги проумяваш с цялата им изключителност на валиден житейски закон, който просто трябва да следваш. Защото истините е добре да се следват.
Ден 18
Изпратих Руслан, Винсент и Лорент, които хванаха пустинния път за Акаба, срещнах пред кампа два типа от Саудитска Арабия, които не стана ясно какво искат от мен и се замислям, че Уади Рам и пустинния ми бедуински начин на живот, дължа изключително на Халед, Салем и Али, които се отнасят с мен страхотно, осигуряват ми нужната свобода и спокойствие, приобщават ме, доколкото е нужно, уважават ме и изглежда ми гласуват доверие. Без тях, тази пустиня не би могла да бъде нито място за живеене, нито мястото, което обичам.
Ден 24
Толкова комфортно се чувствам в дома на Омар в Акаба, че чак ми е неудобно :D
Ден 26
... техният английски език си остава един и същ; техният начин на мислене понякога ми се струва твърде ограничен и въпреки всичко, колкото повече стоя, толкова по-истински става животът ми тук. С всичко свикнах. И започнах да ги обичам.
Ден 33
Вчера с Али нощувахме при бедуинските семейства в пустинята. Прекарах вечерта в женската тента с Трая, многобройните й деца и трите сестри на Сюлейман. Онова, за което нямах арабска дума в речника си, рисувах с клечка по пясъка. Козите повръщат и се давят цяла нощ. Кучетата не спират да лаят до зазоряване, които са обучени по този начин да пазят стадата от вълци. Беше страхотно гостуване. Наистина започвам да се превръщам в една от тях...
Ще призная, че някой път се разиграва в главата ми сценария да остана с бедуините до края на живота си. Това значи да забравя напълно западната си интелигентност, много от интелектуалните си умения и потребности, да се откажа от почти всички свободи, които съм възприела като даденост и да се задоволя с един прост, много прост начин на живот. В немалка степен живея вече трети месец точно така. И колкото и да си давам сметка, че моят свят е друг и моята природа вирее пълноценно на други ширини, намирам не експериментаторски нагон, а искреност в привличането ми към бедуините и техния начин на живот. Тук се чувствам откъсната и оттласната от гъмжилото на низшите вещи – от гъмжилото, произведено от глобализирания, консуматорски, цивилизован свят, от който съм такава неразделна част, че трудно бих могла да го абстрахирам от себе си за дълго, без да бъда нещастна от това. Това е истината. Но истина е и чувството, че отделяйки се временно от този свят ще се върна необратимо различна в него.
Ден 34
Светът няма нужда от моя отпечатък. Аз имам нужда от Божия отпечатък върху себе си.
Ден 42
Качвам се на скалата да погледам залеза. Навярно това е последната ми нощ сама.
Ден 49
„Твоят дух има нужда от много неща, които не са на едно място.”
веселка
Ден 1
Звуците са нови за мен. Все още не отличавам добре звука от вятър, човек, кола или животно.
Мухите са станали много досадни и хапещи. В началото на март слънцето вече е жарещо.
Ден 2
Започнах да мия осново кухнята и счупих един тежък мраморен плот, който се сгромоляса с гръм и трясък. Небрежно си премазах десния крак да не остана капó от цялата работа :D
Извади от чантата си онова, което не търсиш. В противен случай е твърде вероятно да попаднеш на него няколко пъти!
Моля се да изтръгна всяко желание за храна, цигари, пиене, секс, за притежание на това или онова. Ако Божията Любов намери място в мен, тя ще намери и своето лице. Любовта ще намери своето лице.
Ден 3
Днес е страшно ветровито и не ми се излиза. Страшно много харесвам дома си. Най-хубавото е, че главната тента е отворена и не създава усещане за затворено пространство. Все още не съм се разхождала из местността наоколо. Не бързам. Правя това, което усещам.
Ден 4
Захаросани мравки в стара кутийка от Спрайт.
Истината е, че ми харесва да чуя шум на приближаваща кола. Приятно ми е да разбера кой и за какво ме посещава.
Ден 8
- Drinking and smoking just go together.
- No, they don’t. There are many people who drink and don’t smoke. Just be one of them.
Радвам се на посещенията на гидовете от Мадаба. Атеф е спокоен, духовен и забавен. Приятно ми е да слушам гласа и историите му. Аз му напомням за времето, което е прекарал в Югославия през 1996 по време на войната. В него намирам мъдростта на опита, но и на отвъд-опитната духовност, която е отключил в себе си.
Ден 9
Само чрез благодат можеш да имаш власт над своята воля.
Господи, укажи ми, моля те, волята си и ме подкрепи да я изпълня.
Когато си при нещата, нещата не са в теб. Когато излезеш от нещата, при теб истински идва онова, което душата ти копнее.
Ходете, докле имате светлина. (Йоан, 12:35)
Ден 12
След 10 дена ще посетя Шахарут, селце в Израелската пустиня Арава (което е всъщност Уади Араба, но от другата страна). Нещо ме кара да си мисля, че отново неслучайно попадам на пустинно място. Колкото повече наближава, Тайланд все повече избледнява. В пустинята намирам нещо без име, което ме притегля, което ме прави спокойна, истинска и близка със себе си.
Кой е човек? Този, който има собственото си име от Иисуса Христа.
Мрак е там, където е краят на разсъдъка и желанието – ала там именно свети Бог.
Ден 13
Пеках се гола на една скала над моя дом. Споменах ли, че се намирам на рая на земята?
Апостол Павел: Аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, нито щастие, нито беда може да ме отлъчи от Бога (Рим., 8:38)
Бог ще увенчае единствено своето собствено дело, извършено в нас.
Среща с индиеца и американката от Ню Йорк. Били са заедно съученици и се срещат след 35 години.
***
Интересно е как тече времето на човек, когато е сам, няма нищо около него, което да поглъща вниманието му, няма жива душа и светлина на километри; когато е едва 8 вечерта, но е тъмно и единствената светлина идва от свещите и пълнолунието. Единственият шум, който чувам е този на летящите бръмбъри, които шумно се сгромолясват някъде около свещта и после шумно политат. Луната е вече цялата срещу мен. Процеди се иззад скалата като капка вода в посока обратна на гравитацията.
Ден 14
Събудих се в 5.30 и дълго посрещах изгрева.
Нищо не е тъй близо до мен, както Бог. Бог е по-близо до мен, отколкото аз съм до себе си. Самото ми битие зависи от това, дето Бог е близо и е винаги в мен.
Той е близо и до камъка и до дървото, но те не знаят това. Именно с това човек е по-блажéн от камъка и дървото, понеже познава Бога и знае колко близо до него е Бог.
Бог е еднакво във всички неща и на всички места. Когато разпознаваме Бог на тихо и свято място, това се дължи на собствената ни ущърбност. Бог се отдава еднакво навсякъде.
Всякакви буболечки пълзят навсякъде около мен. А аз съм просто една гигантска буболечка сред тях.
Започнах да разпознавам произхода на шумовете около мен, както и на следите по пясъка.
Ден 15
Душата става чиста, когато се придържа към духовни предмети.
Бог няма нужда от нищо друго, освен да получи в дар едно спокойно сърце.
Ще я доведа в пустиня и ще й говоря по сърце (Осия, 2:14)
Днес дойдох в селището, чух се с мама и татко, прекарах няколко часа с Абдулгедър, ям семки, отегчавам се от Халед и ме налегна апатия от всичко.
Ден 16
Понякога си спомням какво е да обичаш някого. Какво е да намираш цялата Вселена у някого и да усещаш, че животът ти няма да ти стигне, за да го обичаш. Не страдам от липсата си на силни чувства или от самотата си, но някога се питам колко ли дълго мога да живея без любов.
Губя интереса си към някого толкова светкавично, че често изпитвам чувство на укор към себе си. Споделеността между двама души, без да бъда цинична, ми се струва нещо толкова банално, излишно, уморително, задушаващо, ненужно, но най-важното - невъзможно. Чувствам в себе си неспособност да бъда отново „там”. В същото време, въпреки че пристъпвам към хората с чисто сърце, има нещо безсърдечно в начина, по който минавам през тях. Защото позволявам краткотрайна за мен близост, която нерядко предизвиква отсреща по-дълбоки чувства. Трансформирам чувството на влюбеност у хората в чувство на тъга и празнота и си тръгвам. Тръгвам си, защото усещането ми за близост и очароване са се изпарили безследно, а често и желанието за каквото и да е общуване. Остава една гола симпатия и усмихнат спомен и си тръгвам бързо преди досадата и отегчението да преобразят и този хубав спомен. Три години не позволих на никого да се приближи истински и да влезе в живота ми.
Не търся силни усещания в това пътешествие, ако изобщо търся нещо в това пътешествие. Зная, че човек проектира себе си, в което и да е място, в която е да е култура, с които и да е хора – произвежда едни и същи отношения – онези, на които е способен. Божия е оная искра, която човек сам не може да създаде, не може да предизвика, а навярно не може и да изгаси. Влизането и отпадането от любовта винаги ще си останат загадка, защото са отвъд човешките усилия, отвъд всяка човешка власт. Не се чувствам в ущърб без тази искра в живота си, чувствам се уютно и комфортно със себе си, изпитвам някаква егоистична пристрастеност към свободата да не обичаш никого, да нямаш тежест в сърцето си, да разчиташ единствено на себе си и да не зависиш от ничие присъствие, настроение или благоволение. Да не чувстваш липса към никого, в която и да е точка на света. И въпреки всичко, някога затварям очите си нощем с въпроса „Колко ли дълго човек може да живее без любов?”. Защото аз не съм тръгнала по пътя на аскетизма, който навярно води до откровение на Божията Любов отвъд човешката, а по светския, суетен, сексуален и тщестлавен път, където Божията Любов е като огъня – сам по себе си чужд на зрението, видим само във вещта, която го приема.
Ден 17
Обявявам постоянството за една от най-висшите и труднопостижими добродетели! Никой, освен нас самите, не ни е виновен за провалите и неуспехите, които вярвам в 99% от случаите са породени от собственото ни отпадане от постоянството. Някой път баналните истини така ярко изпъкват смисъла си, че не можеш да ги подминеш и ги проумяваш с цялата им изключителност на валиден житейски закон, който просто трябва да следваш. Защото истините е добре да се следват.
Ден 18
Изпратих Руслан, Винсент и Лорент, които хванаха пустинния път за Акаба, срещнах пред кампа два типа от Саудитска Арабия, които не стана ясно какво искат от мен и се замислям, че Уади Рам и пустинния ми бедуински начин на живот, дължа изключително на Халед, Салем и Али, които се отнасят с мен страхотно, осигуряват ми нужната свобода и спокойствие, приобщават ме, доколкото е нужно, уважават ме и изглежда ми гласуват доверие. Без тях, тази пустиня не би могла да бъде нито място за живеене, нито мястото, което обичам.
Ден 24
Толкова комфортно се чувствам в дома на Омар в Акаба, че чак ми е неудобно :D
Ден 26
... техният английски език си остава един и същ; техният начин на мислене понякога ми се струва твърде ограничен и въпреки всичко, колкото повече стоя, толкова по-истински става животът ми тук. С всичко свикнах. И започнах да ги обичам.
Ден 33
Вчера с Али нощувахме при бедуинските семейства в пустинята. Прекарах вечерта в женската тента с Трая, многобройните й деца и трите сестри на Сюлейман. Онова, за което нямах арабска дума в речника си, рисувах с клечка по пясъка. Козите повръщат и се давят цяла нощ. Кучетата не спират да лаят до зазоряване, които са обучени по този начин да пазят стадата от вълци. Беше страхотно гостуване. Наистина започвам да се превръщам в една от тях...
Ще призная, че някой път се разиграва в главата ми сценария да остана с бедуините до края на живота си. Това значи да забравя напълно западната си интелигентност, много от интелектуалните си умения и потребности, да се откажа от почти всички свободи, които съм възприела като даденост и да се задоволя с един прост, много прост начин на живот. В немалка степен живея вече трети месец точно така. И колкото и да си давам сметка, че моят свят е друг и моята природа вирее пълноценно на други ширини, намирам не експериментаторски нагон, а искреност в привличането ми към бедуините и техния начин на живот. Тук се чувствам откъсната и оттласната от гъмжилото на низшите вещи – от гъмжилото, произведено от глобализирания, консуматорски, цивилизован свят, от който съм такава неразделна част, че трудно бих могла да го абстрахирам от себе си за дълго, без да бъда нещастна от това. Това е истината. Но истина е и чувството, че отделяйки се временно от този свят ще се върна необратимо различна в него.
Ден 34
Светът няма нужда от моя отпечатък. Аз имам нужда от Божия отпечатък върху себе си.
Ден 42
Качвам се на скалата да погледам залеза. Навярно това е последната ми нощ сама.
Ден 49
„Твоят дух има нужда от много неща, които не са на едно място.”
веселка
