Пиша на английски в блога си поради 3 основни причини:
- Имам ценни приятели, които не говорят български, а се вълнуват от пътешествието ми, докато всичките ми български приятели четат английски.
- По пътя си срещнах хора, които започнаха да следят блога ми и ме молят да продължа да пиша на английски, тъй като те също не разбират български.
- Нямам собствен компютър, а на чуждите клавиатури няма напечатани български буквички. Пиша на БДС от години и не ми се свикваше тепърва на фонетичната клавиатура.
Имайки текста пред себе си, ми хрумна да публикувам тук дадени откъси, които да илюстрират преживяванията ми за онези, които би им било любопитно да прочетат. Разбира се, махнах твърде личното, конкретното и ненужното за чуждо око. Оставих по малко от всички твърде човешки състояния, които ме владееха – смешни, апатични, замислени, радостни, банални. Петдесетте дни в пустинята не искам да изглеждат като подвиг – оставах много дни и нощи сама, но имаше и много такива, които споделях в компанията на моите гости-туристи от цял свят. Многобройни пъти отскачах до селището да заредя телефон, айпод, да ползвам интернет. През тези 50 дена минах границата през Акаба към Израел, за да удължа визата си с още един месец, с други думи, дори попътувах. Съвсем не живеех както бедуините в пустинята, тъй като нито имах деца за гледане, нито стада за паша и доене. Събирах единствено дърва за огъня. Занимавах се със съвсем прости и човешки неща. И откъсите, които избрах показват етапите, през които минавах, настроенията, които ме владееха, размислите, които имах. Набирането и публикуването на дневника в блога ми имат и една терапевтична задача. Сърцето ми се привърза толкова безобразно силно към онази земя, че изпитах реална болка и носталгия, когато си заминах, която ме прави напълно сляпа за реалността тук, където се намирам сега. Така, че следващата публикация има за цел ритуално да обозре, да затвори и да абстрахира от мен последните ми два месеца в Уади Рам и да вдигна поглед към новия си хоризонт.
