Той стъпваше предпазливо и намери мястото. Беше гол до кръста и носеше дебел картон. Сложи картона на ъгъла. Един от многото, казах си, които спят тук, в Бразилия, на улицата. След минута видях слабо, чернокожо, кокалесто момиче да ходи по същата улица. Беше полунощ. Никой не се разхожда по улиците по това време. След шест вечерта, когато тук вече е тъмно, тъй като сме на екватора, никой не смее да се разхожда по улиците. Джебчийте владеят улиците. Всекидневно те пресрещат и ти взимат малкото, което имаш. Джобни, телефон – стига. За днес.
Никой не се разхожда по улиците на Форталеза. Особено днес, когато има стачка на полицията. Хайки се събират накуп и обират магазини, защото няма полицаи по улиците. Всички магазини днес бяха затворени с решетки и не работеха, защото се страхуват от организираните хайки. По новините се тръбеше, ако могат гражданите да не излизат навън. След двумесечна работа по фавелите, където се срещнах с картини, които по най-смелите бразилските филми са цензурирани, ги послушах и не излязох. Останах у дома и с бедната си заплата бавно пиех това, което разпознавам като португалско виньо верде. И си пуснах Пати Смит.
Момичето не се страхуваше. Пристъпи към мястото, където той си направи легло от кашоните. Ясно, тя е неговото момиче. Тя е момиче на улицата. Няма от какво да се страхува.
Вечер, когато по тъмно решавам да извървя километъра до океанското крайбрежие, за да тичам или да се разхождам, излизам без нищо, само малко ключе от къщата си в джоба на панталона. На връщане, ако по тъмните улички срещна съмнително разхождащи се причакващи типове, рецептата е ясна. Започвам да ровя по кофите. Тогава те ме подминават без дори да ме загледат. Аз съм една от тях, която търси храна. Апропо, намерих си някои интересни неща из боклуците, които си взимах у дома.
Момичето подмина мястото, където той бе уредил леглото им. Разходи се няколко преки по-напред, търсейки вероятно друг кашон или нещо, с което да се покрият. Не намери нищо и се върна. Легнаха си и тъмнината ми попречи да проследя всичко по-нататъшно. Онова, което почувствах беше тяхната свобода.
Бях напуснала работа вчера и имах три дни да напусна онова, което сега се нарича мой дом. Без да знам посоката, без да имам никой, никого и нищо.
Почувствах тяхната свобода и я приех за своя. Вероятно привидно. Вероятно не. Това беше момента, в който им подсвирнах и изхвърлих вещите си през прозореца. Оставих компютъра, на който пиша това, седнала на стълбището между първия и втория етаж, където хващам нечий сигнал в сградата, където все още се намира дома ми. За още три дни. С лекота на гърба си и на сърцето си, заминавам за Рио.
Никой не се разхожда по улиците на Форталеза. Особено днес, когато има стачка на полицията. Хайки се събират накуп и обират магазини, защото няма полицаи по улиците. Всички магазини днес бяха затворени с решетки и не работеха, защото се страхуват от организираните хайки. По новините се тръбеше, ако могат гражданите да не излизат навън. След двумесечна работа по фавелите, където се срещнах с картини, които по най-смелите бразилските филми са цензурирани, ги послушах и не излязох. Останах у дома и с бедната си заплата бавно пиех това, което разпознавам като португалско виньо верде. И си пуснах Пати Смит.
Момичето не се страхуваше. Пристъпи към мястото, където той си направи легло от кашоните. Ясно, тя е неговото момиче. Тя е момиче на улицата. Няма от какво да се страхува.
Вечер, когато по тъмно решавам да извървя километъра до океанското крайбрежие, за да тичам или да се разхождам, излизам без нищо, само малко ключе от къщата си в джоба на панталона. На връщане, ако по тъмните улички срещна съмнително разхождащи се причакващи типове, рецептата е ясна. Започвам да ровя по кофите. Тогава те ме подминават без дори да ме загледат. Аз съм една от тях, която търси храна. Апропо, намерих си някои интересни неща из боклуците, които си взимах у дома.
Момичето подмина мястото, където той бе уредил леглото им. Разходи се няколко преки по-напред, търсейки вероятно друг кашон или нещо, с което да се покрият. Не намери нищо и се върна. Легнаха си и тъмнината ми попречи да проследя всичко по-нататъшно. Онова, което почувствах беше тяхната свобода.
Бях напуснала работа вчера и имах три дни да напусна онова, което сега се нарича мой дом. Без да знам посоката, без да имам никой, никого и нищо.
Почувствах тяхната свобода и я приех за своя. Вероятно привидно. Вероятно не. Това беше момента, в който им подсвирнах и изхвърлих вещите си през прозореца. Оставих компютъра, на който пиша това, седнала на стълбището между първия и втория етаж, където хващам нечий сигнал в сградата, където все още се намира дома ми. За още три дни. С лекота на гърба си и на сърцето си, заминавам за Рио.
