At first the word "hilltribes" provoked in me curiosity and interest. They have colourful clothes and distinctive jewlery, their own language and culture and are attractive to most of the tourists in Northern Thailand. What I didn't know, however, is that most of them are extremely poor, with no vision about their future and have a lot of uneducated children they are not able to cope with. Many of them are alchohol addicted and their villages are turned into Thai borderline slums. Their life is anything but fairytale.

Let me give you some facts:

Most of the hilltribe families live in remote upland areas where the nearest school is 10 km away. They dont' have the time or the means of transport to deliver their children at school. As a result, their kids work with them in the steep mountains to gather some food or stay at home alone with no meals all day long until their parents come back home in the late afternoon. Every day children in Northern Thailand are being orphaned by AIDS, disease, accident, abandoment or suicide. Many of them choose drugs and alchool as their best friends. Many children are being sold to the pirates - people who would give you money for your 7 year-old daugther to "take charge of her" and "give her an education". What really happens is that these girls are driven to some big city, put alone in a locked room with no windows for two years, serving 10 to12 customers a day. The men do NOT wear condoms because the competition is too great between the brothels and the friction wears sores on the girls. They will eventually get HIV and are beaten if they protest. After 2 years they are allowed to work alongside other sex slaves in the brothels and are watched very carefully. This is however the worst scenario.

If, anyway, a hilltribe daughter is lucky enough to escape such a horrid destiny she will be married at the age of 13-14 continuing the same chain of a life in poverty, misery, illiteracy and hard labor.  

Stephen is an Australian guy, married to a hilltribe Lahu/Thai wife Sammy. They live and minister in Mae Suai, a village between Chiang Mai and Chiang Rai and are the founders of Give Kids Hope NGO. They live in a lovely children's home, which they built by themselves solely relying on donations. Currently they live together with 22 children from hilltribe familes (including their own son, Mathew).

The organisation does not take children away from the families by force. They are just aware of orpahned or abandoned children as well those in need of immediate care and usually the parents themselves approach them. They provide the children education, loving home environment in well-maintained facilities, warm home-cooked meals, everyday care to drive them to and from school, home activities, guidiance and assistance and most importantly - a vision of life that they can achieve whatever goal or dream they may have. For a European person it is hard to imagine that someone should be taught to have dreams in his life but this is what these children lack the most at their homes. Talking with Steve every evening about each child's case I start realizing how their personalities are blossoming out in this home full of love, care, play, security, faith and friends.

Living already half of month with all of them proves my initial intuition - the organisation doesn't try to replace their uniqness with Western identification. On the contrary - they preserve their own hilltribe culture maybe even stronger than they would preserve it at home - sewing their traditional clothes, learning how to read and write their tribe language, celebrating their holidays. What Stephen and Sammy are daily doing is simply to give children faith - in God, in themselves, in the good, in life. 

• Motorcycle world.

I came on 5th of May and I am leaving on 5th June. I landed in this country with half mind and heart still in the desert and Thai charm escaped me at the beginning. Thanks to the lovely family I stayed with, to the welcoming schools and the great passion and love of the students I am now full of happiness and deeply thankful I lived within their small society and was part of them for a month. I am heading for the Thai Northest province.

I woke up today and my consciousness couldn't realize where I am. My mind started swinging between my grandparent's home, my father's house, my mother's home, my own home but I failed to locate myself. Then I opened my eyes and found myself in Thailand.

The only thing you can do when you are bitterly down is to try getting up. Here is my little trick. I bought a tiny funny notebook, titled Happy Notebook and I said – every time I felt happiness for some reason or no reason I will write the happy moment down. The universe smiled and was eager to play with me. That very day it happened so to write the first note in it. Being strong is not a feature; it is a state that goes in and out. I just opened the page to welcome it in. Fortuna is playful but so am I.

I believed that I would be ceaslessly self-independent, confident, full of faith and somehow self-sufficient in this journey. That I can ignore any national, cultural or spatial boundaries. That I could find happiness whatever the God's will would be. Bullshit. A shameless bullshit. I am feeling lonely, isolated and in the middle of nowhere. I guess there is nothing bizarre in this 5th-month traveling condition. I miss real social life. I miss company. I miss sincere and deep conversation with a friend, I miss unserious beer-accompanied chatting during which I am getting drunk, I miss wholehearted laughing, I miss having money and affording things, I miss walking around something alike European city, I miss bars, I miss night life, I miss parks, I miss jogging, I miss dancing, I miss my own space, I miss everything.

I don’t pity myself. I know it is a phase and it will pass but I insist on sticking this note in my journal since it reveals the true, no matter ugly or nice, perspective of what I am going through. I don't know if it is a big deal or not to travel around alone with no money, no friends and no idea what is happening but I am the fool in this deal. My first destiny note from my first temple visit today, didn't make things funnier at all...

Из Завръщане в Долината на Луната. Великденски Пост.

Ден 1
    Звуците са нови за мен. Все още не отличавам добре звука от вятър, човек, кола или животно.
    Мухите са станали много досадни и хапещи. В началото на март слънцето вече е жарещо.

Ден 2
    Започнах да мия осново кухнята и счупих един тежък мраморен плот, който се сгромоляса с гръм и трясък. Небрежно си премазах десния крак да не остана капó от цялата работа :D
    Извади от чантата си онова, което не търсиш. В противен случай е твърде вероятно да попаднеш на него няколко пъти!
    Моля се да изтръгна всяко желание за храна, цигари, пиене, секс, за притежание на това или онова. Ако Божията Любов намери място в мен, тя ще намери и своето лице. Любовта ще намери своето лице.

Ден 3
    Днес е страшно ветровито и не ми се излиза. Страшно много харесвам дома си. Най-хубавото е, че главната тента е отворена и не създава усещане за затворено пространство. Все още не съм се разхождала из местността наоколо. Не бързам. Правя това, което усещам.

Ден 4
    Захаросани мравки в стара кутийка от Спрайт.
    Истината е, че ми харесва да чуя шум на приближаваща кола. Приятно ми е да разбера кой и за какво ме посещава.

Ден 8
-  Drinking and smoking just go together.
-  No, they don’t. There are many people who drink and don’t smoke. Just be one of them.

    Радвам се на посещенията на гидовете от Мадаба. Атеф е спокоен, духовен и забавен. Приятно ми е да слушам гласа и историите му. Аз му напомням за времето, което е прекарал в Югославия през 1996 по време на войната. В него намирам мъдростта на опита, но и на отвъд-опитната духовност, която е отключил в себе си.

Ден 9
    Само чрез благодат можеш да имаш власт над своята воля.
    Господи, укажи ми, моля те, волята си и ме подкрепи да я изпълня.
    Когато си при нещата, нещата не са в теб. Когато излезеш от нещата, при теб истински идва онова, което душата ти копнее.
    Ходете, докле имате светлина. (Йоан, 12:35)

Ден 12
    След 10 дена ще посетя Шахарут, селце в Израелската пустиня Арава (което е всъщност Уади Араба, но от другата страна). Нещо ме кара да си мисля, че отново неслучайно попадам на пустинно място. Колкото повече наближава, Тайланд все повече избледнява. В пустинята намирам нещо без име, което ме притегля, което ме прави спокойна, истинска и близка със себе си.
    Кой е човек? Този, който има собственото си име от Иисуса Христа.
    Мрак е там, където е краят на разсъдъка и желанието – ала там именно свети Бог.

Ден 13
    Пеках се гола на една скала над моя дом. Споменах ли, че се намирам на рая на земята?
    Апостол Павел: Аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, нито щастие, нито беда може да ме отлъчи от Бога (Рим., 8:38)
    Бог ще увенчае единствено своето собствено дело, извършено в нас.
    Среща с индиеца и американката от Ню Йорк. Били са заедно съученици и се срещат след 35 години.

                                                                                   ***

    Интересно е как тече времето на човек, когато е сам, няма нищо около него, което да поглъща вниманието му, няма жива душа и светлина на километри; когато е едва 8 вечерта, но е тъмно и единствената светлина идва от свещите и пълнолунието. Единственият шум, който чувам е този на летящите бръмбъри, които шумно се сгромолясват някъде около свещта и после шумно политат. Луната е вече цялата срещу мен. Процеди се иззад скалата като капка вода в посока обратна на гравитацията.

Ден 14
    Събудих се в 5.30 и дълго посрещах изгрева.
    Нищо не е тъй близо до мен, както Бог. Бог е по-близо до мен, отколкото аз съм до себе си. Самото ми битие зависи от това, дето Бог е близо и е винаги в мен.
    Той е близо и до камъка и до дървото, но те не знаят това. Именно с това човек е по-блажéн от камъка и дървото, понеже познава Бога и знае колко близо до него е Бог.
    Бог е еднакво във всички неща и на всички места. Когато разпознаваме Бог на тихо и свято място, това се дължи на собствената ни ущърбност. Бог се отдава еднакво навсякъде.
    Всякакви буболечки пълзят навсякъде около мен. А аз съм просто една гигантска буболечка сред тях.
    Започнах да разпознавам произхода на шумовете около мен, както и на следите по пясъка.

Ден 15
    Душата става чиста, когато се придържа към духовни предмети.
    Бог няма нужда от нищо друго, освен да получи в дар едно спокойно сърце.
    Ще я доведа в пустиня и ще й говоря по сърце (Осия, 2:14)
    Днес дойдох в селището, чух се с мама и татко, прекарах няколко часа с Абдулгедър, ям семки, отегчавам се от Халед и ме налегна апатия от всичко.

Ден 16
    Понякога си спомням какво е да обичаш някого. Какво е да намираш цялата Вселена у някого и да усещаш, че животът ти няма да ти стигне, за да го обичаш. Не страдам от липсата си на силни чувства или от самотата си, но някога се питам колко ли дълго мога да живея без любов.
    Губя интереса си към някого толкова светкавично, че често изпитвам чувство на укор към себе си. Споделеността между двама души, без да бъда цинична, ми се струва нещо толкова банално, излишно, уморително, задушаващо, ненужно, но най-важното - невъзможно. Чувствам в себе си неспособност да бъда отново „там”. В същото време, въпреки че пристъпвам към хората с чисто сърце, има нещо безсърдечно в начина, по който минавам през тях. Защото позволявам краткотрайна за мен близост, която нерядко предизвиква отсреща по-дълбоки чувства. Трансформирам чувството на влюбеност у хората в чувство на тъга и празнота и си тръгвам. Тръгвам си, защото усещането ми за близост и очароване са се изпарили безследно, а често и желанието за каквото и да е общуване. Остава една гола симпатия и усмихнат спомен и си тръгвам бързо преди досадата и отегчението да преобразят и този хубав спомен. Три години не позволих на никого да се приближи истински и да влезе в живота ми.
    Не търся силни усещания в това пътешествие, ако изобщо търся нещо в това пътешествие. Зная, че човек проектира себе си, в което и да е място, в която е да е култура, с които и да е хора – произвежда едни и същи отношения – онези, на които е способен. Божия е оная искра, която човек сам не може да създаде, не може да предизвика, а навярно не може и да изгаси. Влизането и отпадането от любовта винаги ще си останат загадка, защото са отвъд човешките усилия, отвъд всяка човешка власт. Не се чувствам в ущърб без тази искра в живота си, чувствам се уютно и комфортно със себе си, изпитвам някаква егоистична пристрастеност към свободата да не обичаш никого, да нямаш тежест в сърцето си, да разчиташ единствено на себе си и да не зависиш от ничие присъствие, настроение или благоволение. Да не чувстваш липса към никого, в която и да е точка на света. И въпреки всичко, някога затварям очите си нощем с въпроса „Колко ли дълго човек може да живее без любов?”. Защото аз не съм тръгнала по пътя на аскетизма, който навярно води до откровение на Божията Любов отвъд човешката, а по светския, суетен, сексуален и тщестлавен път, където Божията Любов е като огъня – сам по себе си чужд на зрението, видим само във вещта, която го приема.

Ден 17
    Обявявам постоянството за една от най-висшите и труднопостижими добродетели! Никой, освен нас самите, не ни е виновен за провалите и неуспехите, които вярвам в 99% от случаите са породени от собственото ни отпадане от постоянството. Някой път баналните истини така ярко изпъкват смисъла си, че не можеш да ги подминеш и ги проумяваш с цялата им изключителност на валиден  житейски закон, който просто трябва да следваш. Защото истините е добре да се следват.

Ден 18
    Изпратих Руслан, Винсент и Лорент, които хванаха пустинния път за Акаба, срещнах пред кампа два типа от Саудитска Арабия, които не стана ясно какво искат от мен и се замислям, че Уади Рам и пустинния ми бедуински начин на живот, дължа изключително на Халед, Салем и Али, които се отнасят с мен страхотно, осигуряват ми нужната свобода и спокойствие, приобщават ме, доколкото е нужно, уважават ме и изглежда ми гласуват доверие. Без тях, тази пустиня не би могла да бъде нито място за живеене, нито мястото, което обичам.

Ден 24
    Толкова комфортно се чувствам в дома на Омар в Акаба, че чак ми е неудобно :D

Ден 26
    ... техният английски език си остава един и същ; техният начин на мислене понякога ми се струва твърде ограничен и въпреки всичко, колкото повече стоя, толкова по-истински става животът ми тук. С всичко свикнах. И започнах да ги обичам.

Ден 33
    Вчера с Али нощувахме при бедуинските семейства в пустинята. Прекарах вечерта в женската тента с Трая, многобройните й деца и трите сестри на Сюлейман. Онова, за което нямах арабска дума в речника си, рисувах с клечка по пясъка. Козите повръщат и се давят цяла нощ. Кучетата не спират да лаят до зазоряване, които са обучени по този начин да пазят стадата от вълци. Беше страхотно гостуване. Наистина започвам да се превръщам в една от тях...
    Ще призная, че някой път се разиграва в главата ми сценария да остана с бедуините до края на живота си. Това значи да забравя напълно западната си интелигентност, много от интелектуалните си умения и потребности, да се откажа от почти всички свободи, които съм възприела като даденост и да се задоволя с един прост, много прост начин на живот. В немалка степен живея вече трети месец точно така. И колкото и да си давам сметка, че моят свят е друг и моята природа вирее пълноценно на други ширини, намирам не експериментаторски нагон, а искреност в привличането ми към бедуините и техния начин на живот. Тук се чувствам откъсната и оттласната от гъмжилото на низшите вещи – от гъмжилото, произведено от глобализирания, консуматорски, цивилизован свят, от който съм такава неразделна част, че трудно бих могла да го абстрахирам от себе си за дълго, без да бъда нещастна от това. Това е истината. Но истина е и чувството, че отделяйки се временно от този свят ще се върна необратимо различна в него.

Ден 34
    Светът няма нужда от моя отпечатък. Аз имам нужда от Божия отпечатък върху себе си.

Ден 42
     Качвам се на скалата да погледам залеза. Навярно това е последната ми нощ сама.

Ден 49
    „Твоят дух има нужда от много неща, които не са на едно място.”

веселка

 

Пиша на английски в блога си поради 3 основни причини:

• Имам ценни приятели, които не говорят български, а се вълнуват от пътешествието ми, докато всичките ми български приятели четат английски.
• По пътя си срещнах хора, които започнаха да следят блога ми и ме молят да продължа да пиша на английски, тъй като те също не разбират български.
• Нямам собствен компютър, а на чуждите клавиатури няма напечатани български буквички. Пиша на БДС от години и не ми се свикваше тепърва на фонетичната клавиатура.

От изброените причини, само последната ме дразни вече дълго време. Една стара приказка казваше, че си усвоил напълно нещо, едва когато можеш да го правиш без помощта на зрението си. Това ме амбицира миналата нощ да набера ръкописния дневник, който си водих, докато живеех сама в бедуинския камп по време на постите. Тази сутрин пиша по-бързо и по-рядко бъркам съседните букви.

Имайки текста пред себе си, ми хрумна да публикувам тук дадени откъси, които да илюстрират преживяванията ми за онези, които би им било любопитно да прочетат. Разбира се, махнах твърде личното, конкретното и ненужното за чуждо око. Оставих по малко от всички твърде човешки състояния, които ме владееха – смешни, апатични, замислени, радостни, банални. Петдесетте дни в пустинята не искам да изглеждат като подвиг – оставах много дни и нощи сама, но имаше и много такива, които споделях в компанията на моите гости-туристи от цял свят. Многобройни пъти отскачах до селището да заредя телефон, айпод, да ползвам интернет. През тези 50 дена минах границата през Акаба към Израел, за да удължа визата си с още един месец, с други думи, дори попътувах. Съвсем не живеех както бедуините в пустинята, тъй като нито имах деца за гледане, нито стада за паша и доене. Събирах единствено дърва за огъня. Занимавах се със съвсем прости и човешки неща. И откъсите, които избрах показват етапите, през които минавах, настроенията, които ме владееха, размислите, които имах. Набирането и публикуването на дневника в блога ми имат и една терапевтична задача. Сърцето ми се привърза толкова безобразно силно към онази земя, че изпитах реална болка и носталгия, когато си заминах, която ме прави напълно сляпа за реалността  тук, където се намирам сега. Така, че следващата публикация има за цел ритуално да обозре, да затвори и да абстрахира от мен последните ми два месеца в Уади Рам и да вдигна поглед към новия си хоризонт.

There are angels on earth and one of them is named Tim Van Der Griend, who I found in one corner of Hualamphong Station in Bangkok. I had four hours to waste with my heavy backpack, so I decided to join his corner. We shared a potato fusili chips, given him by a monk, several beers, a couple of stories, one magic board and funny Thai keyholder. I was heading for North, he was going to South. I won't lie that I didn't enjoy my staying in Bangkok, nor I can switch easily to the reality in Thailand. But Tim reminded me that there are happy corners everywhere.